Анхиалос от Източна Ромилия - Северна Тракия {Западните брегове на Черно море}
АНХИАЛО
H Aγχίαλος Ανατολικής Ρωμυλίας -Βόρειας Θράκης {Δυτικά παράλια Εύξεινου Πόντου}
Анхиалос от Източна Ромилия - Северна Тракия {Западните брегове на Черно море} #AnhialoPomorie
Предистория - Катастрофата от 740 година
Беше настъпила есента на 740 година. Дни наред морето сърдито шумеше и в глухото му бучене се носеше спонтанна закана. Боговете се сърдеха….Настъпи нощта на 26 октомври. Жителите бяха заспали неспокоен сън, когато земята потрепера жива. Тласъкът се повтори, потрети, все по-силно и по-силно. Зловещото бучене на морето се сля с грозното скърцане на каменните сгради, които се пукаха под страшната сила, която люлееше земята. Зловещия трясък на свличащи се сгради изпълни простора. Писъци на уплашени хора се носеха всред този хаос. Полуоблечени граждани бягаха по улиците и търсеха спасение.
Когато настъпи новият ден, всичко беше свършило. Един цветущ град беше престанал да съществува. Жалки руини преставляваха красивите обществени и частни сгради, храмове и бани. Морето беше скъсало защитните стени и водата беше заляла източната част на Анхиало, където се намираха пристанището и най-старите квартали. По-голямата част от жителите намериха смъртта си под развалините на сградите. Спасените бързаха да напуснат това страшно гробище, обхванати от суеверен ужас.
Какво се беше случило? Силно земетрсение с епицентър близо до града беше предизвикало тази катастрофа. Под влияние на мощни земни сили трусовете продължават с прекъсване цели три години. Теренът на изток от града започнал да хлътва и морето залива тази низина, образувайки плитък лиман. По-гомата част от спасилите се анхиалци се заселват в съседните градове. Месемврия и Созопол. Но имало и други, които останали да живеят в разрушеният град, приспособили за жилища някои по-здрави постройки.
Но този земен катаклизъм очертава новата съдба на града. Той му отнема част от древното величие, но го дарява с нови извори на сила. Ще минат столетия и морето, верният приятел на града, ще извърши своята съзидателна работа. Морските течения, приливи и отливи, страшните земни бури ще изхвърлят и натрупат огромно количество пясък, който ще отдели новия лиман от морето. Така се е образувало днешното солено езеро, тясно свързано с икономиката на Поморие. Можем да предполагаме, че няколко столетия по-късно езерото вече е съществувало. Византийската писателка Ана Комнина в своите съчинения, писани през XI век, го споменава като го нарича „свещено“. Това е едно признание за необикновенния начин на появяването му.
Цели 50 години Анхиало продължило своето мизерно съществуване на полуунищожен град. Но той не бил изоставен. На Анхиало като крепост се възлагало да играе още важна роля в двубоя на Византия и българската държава. През лятото на 786 година императрица Ирина заедно с малолетния си син Константин предприела голяма инспекционна обиколка из Тракия. По пътя си тя посетила някои разрушени градове и ги въздигнала наново. Накрая се озовала в Анхиало и виждайки жалкото положение, в което се намира този важен град, решила да го построи наново. Но старото място било неподходящо за тази цел, тъй като голямата част от пространството било залято с вода. Посъветвана от близките си, Ирина преместила града на по-удобно и безопасно място. Това било малка полуостровна суша, вдаваща се на 2 километра югоизточно в морето, обрасла с гора. Тясната криволичеща пътека от пясък водела до нея. Бреговете на полуострова били ниски и на запад се откривал обширен залив, запазен от северните и източните ветрове. С големи церемонии била издигната и осветена църква, наречена „Св.Богородица“. Около нея започнали да се изграждат и други административни постройки. Предполага се, че този първи център съвпада със сегашния център на град Поморие. Тук било построено и пристанището – най-важното съоражение на новия град. Отначало Анхиало се разраснал в североизточна посока – към гарата, а по-късно се разширил и в югоизточна. На това място полуостровът продължавал като скалист нос, навлизащ няколкостотин метра навътре в морето. Този скалист риф е бил причината за многобройни корабокрушения. В течение на столетия морските вълни са измили и разрушили горната част на скалите и днес те са скрити под водата, продължавайки да бъдат опасни за корабоплаването. На техния край е бил построен и днешният поморийски фар.
Първите заселници на новия град били жителите на старото селище. Придошлите и нови преселници, намерили условия за съществуване. През времето на император Никифор (същия, който цар Крум унищожава в похода през 811г.) в града била заслена голяма група колонисти-християни. Това поселване било извършено насила с цел не само да се увеличи населението на Анхиало, но и да се заздравят границите на България. Взети били мерки градът да се певърне в боеспособна морска крепост. Построена била защитна стена, която преграждала провлака. За строителен материал е бил използуван камъкът от древното Анхиало. Към морето градът бил беззащитен, но там предимството било на страната на византийците, които винаги разполагали в Черно море с голяма и силна флота.
Но понякога и морските крепости били превземани от сушата. Така се случило с Несебър през есента на 811 година, когато хан Крум решава да превземе града с пристъп. Много дни продължила атаката срещу високите стени на Несебър. Но всяка крепост имала и слабо място – това са вратите. На там насочил хан Крум и тежките удари на тарана. На 14-я ден усилията се увенчали с успех. Вратата била счупена и българите нахлули в крепостта. Жестока била разправата със защитниците на града. Четири хиляди души били посечени, защото не са приели предложението на хана да се предадат в началото на обсадата. Научили за съдбата на Несебър и нейните защитници, гражданите на Анхиало побързали да опразнят града. Това са били най-вече онези насила заселени колонисти. Така в 811 г. Анхиало за първи път паднал в ръцете на българите.
Българските владетели винаги са търсели възможността за сключване на мир и установяване на добросъседски отношения с Византия. Макар и рядко, понякога са успявали да постигнат това. През времето на хан Омуртаг в 816 година е бил сключен така нареченият 30-годишен мир, според който Анхиало и Месемврия се връщали на Византия. Българите все още не могли да оценят значението на черноморските градове като търговски центрове. Морето смайвало българите със своята грандиозност, но оставало за тях неразгадана тайна. Те преценявали нещата с други очи – интересували ги най-вече равнините, източници на селскостопански блага. Хан Омуртаг не можал да прецени и военното значение на тези градове, които се оформили като опрни точки на византийската борба срещу България. Това подценяване се дължи и на факта, че прабългарите не са имали флота, с чиято помощ да охраняват морските крепости. Анхиало е имало стена само откъм сушата, а откъм морето било съвсем беззащитно. Сключил 30-годишният мир, Омуртаг не вярвал в неговата сила. Знаел той за преходността на човешките желания, знаел и пословицата: „Ако искаш мир, готви се за война.“ През негово време е бил прокопан гигантският защитен окоп, наречен от турците Еркесия. Той минавал по новата граница с Византия и започвал край село Дебелт -Бургаско, продължавал на запад цели 131 километра, за да стигне до река Марица. Хан Омуртаг искал да охлади желанията на византийците да навлизат в земята на север от окопа, която била българска. Днес се усмихваме снизходително пред това фортификационно съоражение, но оставаме изненадани от неговата мащабност.
Пожарите в АНХИАЛО
Чест гост на стария град е бил и неговият най-голям враг – огънят. За по-малко от 100 години той го навестява три пъти.
В неговите пламъци са изчезнали за минути безброй ценности. На 15 март 1858 година в западната част на Анхиало избухва пожар, в чийто пламъци изгарят 200 къщи. На 1 октомври 1874 година старият враг отново идва и във въртопите му изчезват други 550 сгради. Завинаги са заличени десетина малки църкви, своеобразна архитектурна изява на гръцките майстори. За да дойде съдбоносната 1906 година, през която градът изгаря изцяло.
Чрез събитията, станали в Македония и Тракия, правителството на Стамболов раздухвало националистически чувства. С груби и брутални методи то се мъчело да изсели гърците от черноморските градове и да заграби имотите им… Часовникът на историята показвал 30 юли 1906 година. Денят започва с това, че гърците се събрали в катедралната църква под водачеството на владиката Василиос.
Погромаджийската група се промъква в града и се установява в турската джамия.
Между двете страни започва престрелка. В този решителен час официалната власт не се намесила, за да избегне кръвопролитието, макар че в манастира се е намирала войскова част, която е могла да сложи край на инцидента. Към 11 часа се запалва къщата на Лебледжията – един от местните богаташи. По-късно пожари се появяват и в други части на града. Скоро огънят обхванал всичко. Струпаните една до друга къщи горели като факли, с шум и трясък. Ужасеното население се хвърлило да спасява покъщнината си, но облаците дим и горещ въздух ги изгонили на морския бряг. Задухал силен североизточен вятър, които още повече разпалвал пожара. Но благодарение на него огънят отклонил своя път и запазил един квартал от няколкостотин къщи незасегнати. Това са били къщите на източния бряг около църквата „Христос“, някои от които са оцелели и до наши дни. Към 6 часа вечерта огънят свършил жестокото си дело. 1000 къщи, обществени постройки, множество малки византийски църкви изчезват завинаги. В пламъците намират смъртта си 14 души.
Коментари
Публикуване на коментар